Една обединена срещу бежанците Европа

Много наблюдатели виждат в политиката на страните-членки на Европейския съюз дълбоко разделение между „старата Европа“ и т. нар. Вишеградска група в лицето на Унгария, Полша, Чехия и Словакия. Според тях ксенофобската кампания на Виктор Орбан срещу „принудителното заселване на не-унгарци в Унгария“, която беше подкрепена от 98% от гласоподавателите подчертава това разделение, независимо от ниската избирателна активност на референдума от 2-ри октомври, когато 40% от регистрираните гласоподаватели пуснаха бюлетини.

Смята се, че oтказът на Вишеградската група да приеме бежанци не e в крак с европейските „ценности“. Но въпреки агитационните предизборни речи и популистки анатеми, лидерите на тези страни са вдъхновени от същите принципи върху които се базира и европейският граничен контрол: отказ на каквато и да било свобода на движение на търсещите убежище и желанието да се държат всички бежанци възможно най-далече, за предпочитане в затворени центрове за задържане.

Вишеградската група не бяха единствените, които протестираха, когато в края на 2015 Германия и Австрия отвориха за няколко седмици границите си за бежанци, поели по т. нар. „Балкански маршрути“. Тази отворена политика, която наруши всички европейски правила за предоставяне на убежище, вся страх и паника в сърцето на Европейския съюз като цяло, а в много от отделните държави-членки. Миналия февруари френският министър-председател публично разкритикува германския канцлер, заявявайки по време на визита в Мюнхен: „Ние не можем да приемем повече бежанци...Време е да приложим на практика това, което е вече обсъдено и договорено: горещи точки, контрол на външните граници и т.н.“. Така Манюел Вал ни припомни как Европейският съюз вече повече от 20 години потъпква основополагащите принципи на правото на убежище.

Факт е, че Европейският съюз поставя това право на второ място след контрола на границите, отнемайки така достъпа на бежанците до процедурите които са в съответствие с Женевската конвенция и международните споразумения. Резултатът от европейските правила, особено Дъблинския регламент, е струпване на бежанци в „страните на пристигане“, където техните права не се зачитат. И след като германските граници са отново затворени и канцлерът изразява позиция, която отдавна се споделя от нейните европейски партньори, вече могат да се посочат с пръст италианците и гърците, които са обвинени за неспособни да защитят „сигурността“ на Европейския съюз и да се справят с „притока на мигранти“.

Горещите точки, които се насърчават като политика от Европейската комисия от пролетта на 2015 и които функционират от м. февруари 2016, се представят като решението на „мигрантската криза“: изпращането на европейски чиновници и отварянето на центрове за идентификация и разпределение на бежанци по гръцките острови и в Италия ще позволи да се изтласкват още по-голям брой от пристигащите с лодки. Признаването на Турция за „безопасна държава“ и подписването на споразумение с Реджеп Таип Ердоган през м. март 2016 са други стъпки в същата насока. Месеци наред Европейската комисия приканва към увеличение на броя на „връщанията“ и към повече сътрудничество с „транзитните“ държави и „страните на заминаване“.

Политиката на „презаселване“, т.е. условните правила, касаещи разпределението между страните-членки на ЕС на търсещите закрила, които пристигат в Гърция и Италия, беше илюзия, целяща да прикрие логиката на горещите точки. На 26 септември 2016 само 5 600 души – по-малко от 10% от първоначално предвидения брой – са „презаселени“. На същата дата повече от 60 000 изгнаници се натъпкани в гръцките лагери и живеят в условия, които са всеобщо критикувани като нехуманни. Броят на „презаселванията“ вероятно ще намалее още през следващите седмици. Малко след своето начало, инициативата вече издъхва.

През м.юли Върховният комисар по правата на човека към ООН изрази притеснения, че гръцките острови са се превърнали в “обширни райони за насилствено задържане“. В продължение на месеци европейската политика се проявява в цялата си бруталност. След като превърна Средиземно Море в огромна гробница, в която почиват телата на над 4 000 души, европейската политика сега преобразява Гърция в архипелаг от затворени центрове за задържане.

Ситуацията скандализира правозащитните организации. Но тя също така тревожи и много държавни глави, които биха предпочели да надзирават създаването на обособени зони извън границите на съюза. Връщайки се към предложението на Тони Блеър от 2003 г., Виктор Орбан заяви на 24 септември, че „големи бежански лагери, финансирани и охранявани от Европейския съюз, трябва да се създадат извън неговите предели“. Мигрантите трябва да се отведат до тези лагери и да бъдат „задължени да останат там, докато техните молби за закрила се разглеждат“. Неговите думи трябва да се вземат насериозно. Унгария може и да е била първата страна в Шенген, която буквално зазида някои от границите си, но нейният пример вече се следва, включително от Франция и Великобритания.

„Да се изграждат огради за хора, когато не бихме сторили същото за животни, ето това е да не се зачитат европейските ценности“, припяваше Лоран Фабию, тогава министър на външните работи, когато Унгария започна строежа на „стена срещу мигрантите“ на границата си със Сърбия. Но създаването на свят на лагери и стени не е просто проект на унгарския лидер. Това е и най-ярката черта на политиката, която Европейският съюз следва през последните 20 години и резултатите от това са очевидни.


This article is also available in English, French, Greek, Italian, Serb, Spanish, as well in Macedonian and Croatian in attachment.


In collaboration with Migreurop’s members and partners, this article was released in the following media outlets:

In English :

In French :

In Greek:

In Spanish: